Първо трябваше да чакам да отвори касата да си платя таксата. От там ме върнаха да си купя документи, после ги попълвах половин час, след като се върнах в МФ за дипломата.
Лелката ме връща на няколко пъти. Беше доста passive-agressive, но не можа да ме ядоса. Все пак, разбирам я – цял ден да търпи заблудени първокурсници(като мен) и да обяснява едно и също на всеки…

Свърших там, видях си студентската книжка и лелката я прибра. След това се връщах за ISIC карта (връщанията включват подземния коридор между МФ и ЕФ). Това от 8 до към 11.

От там директно към общежитията, където работата ми беше за секунди. Човекът удари един печат, написа един номер и ми каза чао.

След това беше нормалното разтикване из града.

Съвет: ако ядете в Nemo (близо до ЖП гарата), не яжте салата “Немо”. Иначе ресторантът е готин, дадоха ми да си включа лаптопа да се зарежда без да мрънкат:)

Това е.
Сега остава да чакам.

Варна ще ми хареса – не е много голяма и като изключим нахалните карачи на колела, хората май не са зле. Забелязах и, че хората в града кихат много странно и смешно.
До там стигнахме с влака. От 04:15 до осем без нещо. Същия влак идва от София, тръгнал в 23:30. Не ги знам как издържат.

Работата ми в университета беше за два-три подписа и едно име. Доста задушно беше, но пък във фоайето имаше едни яки нещица.

Градът го обиколихме хубаво, после плажа, после пак малко от града, после пак плажа и т.н.
Общо взето това беше – обикаляне и оглеждане.

Интересното идва във влака на връщане.
Понеже според лелката на гишето в Горна “Няма смисъл да вземате първа класа, щото може да няма места”. Ми, добре.
Да го кажем така: ако във влака имаше 100 места, от бедежето бяха продали 350 билета и, разбира се, всички места бяха запазени. За 57-мо имаше 3-4 човека. Имаше един пиян, който каза, че бил някакъв диспечер главен.
След час и нещо стърчане в коридора и досадни работи в купето започна интересното.
Първо – когато влакът намалява или спира, се размирисва на нещо подобно на шлаката при заваряване или рязане. Нормално – триене, а и от дъжда бяха заръждясали релсите.
Изведнъж нещо изтрака и замириса на споменатото. След малко от по-задните купета (бяхме в последния вагон) взеха да излизат хора, евакуирали се били, щото влакът май се бил запалил. Е, не беше. След като им се посмяхме и ми свърши батерията на лаптопа, пак започна да се трака, този път по-силно, нещо изчатка и от влака хвръкна нещо подобно на шайба. Изхвърча назад и поне на 20м от встрани от влака. Другото го забравих.

И след като ме приеха точно това, което исках, остава да отида да се запиша и да си намеря квартира/общежитие.

Me out.

*<!−−hint−−>

В понеделник беше втория изпит по математика в СУ. Надявах се на по-лесни неща. Изпитите от предните години ми се сториха лесни, докато ги решавах, но този го омазах доста. Каквото стане.

В залата, в която бях, май само аз не бях от това училище във Варна. Имаше някакви девойки с 6.00 от матурите, които се явяват на всички изпити на всеки университет навсякъде. Защо?

Всички ли като видят познат в зала преди изпит говорят колко са велики, на какви уроци са били и какви състезания са печелили?

След изпита тръгнах към гарата за влак към Пловдив. Успях да се загубя още с излизането и обикалях около половин час, понеже всичко ми е интересно. Пред университета ме заговори един човек. Оказа се, че е 85-годишен професор, който работи в чужбина (май каза Холандия), защото в България не го искали.

В сградата на гарата имаше гълъби. Много гълъби, които щъкат по земята и живеят в орнаментите на стената. Досега не бях пътувал с влак сам.

- “Добър ден, кога е следващият влак за Септември?”
- “След 5 минути, ‘ма няма да може да го хванете.”

‘Ми добре. Купих си билет от друга лелка на друга каса и то не какъв да е, а първа класа! Имах около час да чакам влака и благодарение на безплатния интернет не го усетих, успях да поспамя.
Странно нещо е влакопътуването. Лелката със запушен нос казва “Бързият влак задължителна резервация за Пловдив, ще отпътува от [еди-къде-си] в 15 часа и 30 минути с 15 минути закъснение”. Смешно ми беше. Другото интересно ми беше, че никой не знае откъде тръгва влака:) Добре, че хората са учтиви и отговарят нормално като ги питаш.

Във влака бях в купе с две бабки (нали това беше необидното?). Разбира се, като всеки самоуважаващ се пенсионер направиха забележка на кондуктора, че влакът е закъснял с цели 15 минути. Той спокойно им обясни, че е заради жегата се размекват релсите и т.н. Само начинът, по който пита бабката може да те ядоса – “По кое си личи, че е първа класа?” Явно не знаят какво е да чакаш автобус час и половина на сняг/дъжд/вятър
Както и да е, не бяха чак толкова зле – казаха ми къде да сляза.

Във вторник обикаляхме из Пловдив да търсим университета. След като хубаво обиколихме , го намерихме на 2 минути от входа на града.

След Пловдив отидохме до Острова в Пазарджик.
И там е пълно с интересни неща – колодрум, безплатен зоопарк, най-дългата пейка в света и скулптури. Най ми хареса желязната до входа – “Дино нещо си”. Човекът, който я е правил е използвал всякакви боклуци – пружини от амортисьори, статори, зъбчатки, гарнитури и други интересни неща. Животните в зоопарка бяха забавни. На всичките им беше горещо и не съм ги тормозил. Енотите се бяха разплули на земята, фазаните и гълъбите приритваха в калта, а патките шляпаха. Забавна картинка. Май са дресирани за снимки. Повдигат се и поглеждат към апарата, докато се затвори блендата и си продължават работата:)

Изпитът по информатика в ПУ не беше труден. Въпросите в теста бяха елементарни, въпреки сбъркания (според мен и няколко други) с архивирането. Тъпо е, че не може да се избират интересни езици за задачата по програмиране и трябваше да пиша на C++. Не ме кефи. Защо не можеше на Java? Или Brainfuck?
Не ме кефи така. Написах около 100-150 реда и не можах да я свърша, излязох предпоследен 10 минути преди края. На Java щеше да е по-лесно.
Имаше разни хора, дето излязоха 5 минути след като раздадоха теста. За задачата останахме около 20 от 80:)

След изпита тръгнахме насам. След Пловдив пътят е страшен – гладък асфалт, чисто, равно. Минахме през Шипка и толкова завои не бях правил никога! Имаше такива, дето ме изпреварват в най-тясното по средата на завоите въпреки, че карах над ограничението.

Подадох документи в СУ, ПУ и ТУ-Варна. Сега ми остава да чакам да видя къде ще се престрашат да ме вземат.

От цялата работа имам около 400 снимки, 600км и 20л пот.

Пак стана дълго.

Преди малко видях решенията на задачите от изпита по математика на Софийския. Общо взето не съм направил нищо. Очакваше се, ама чак пак такива глупости да напиша…
Единствената надежда за СУ остава изпита през юли. Надявам се дотогава да съм нинджа и да ги разбия.
Разбира се, има какво още да се осе… омаже – казаха ми, че ако държа и матура, и изпит и кандидатствам с изпита, не вземат оценката от дипломата, а тази от матурата.

Стигаме до малката червено-зелена точка на монитора на лаптопа. Снощи, докато го бърсах, случайно забелязах, че има смотан пиксел. Още не съм сигурен дали е топъл, изгорял или друга варияция на “преебан си”.

Остава около месец до матури, изпити, кандидатстване и бал. Има още какво да се счупи.

А пък от кога не съм си бутал китарите…

В новата версия има страшно много подобрения и благинки, но няма да пиша за тях. Изтеглете я и вижте сами:)
Ще кажа само, че без AppTabs не е лесно!

А в момента върви официалното пускане по air.mozilla. Говорят доста интересни неща.

За първи път прочетох блог през 2007-ма. По-точно, за първи път знаех, че чета блог и какво е това “блог”.
Стана случайно – чаках нещо в колата и слушах З-рок. Там споменаха за някакъв си блог, където имало някакви си преведени имена на песни на Metallica. Беше това с металиката от блога на Пейо. Добре, че никой не ме чу като се смях, сигурно щяха да ме помислят за идиот.
Като се прибрах след това, веднага го гугълнах да видя дали няма още нещо интересно. От резултатите отворих гореспоменатия, Монологъра и Йовко.
След това започна едно ровене и четене, последваха крокодилски блогове, молифи, дни, вилички и ножчета и тонове други.
Към края на годината се появи и първият ми “истински” блог. “Истински”, защото преди това бях инсталирал wordpress няколко пъти и беше пълен само с глупости.

Благодарение на ровенето научих много неща, станах по-добър в други, запознах се с много хора и загубих много, много време. Струваше си.

Та така от блог на блог до тук.

По-точно: огромните, тежки, грозни монитори (и телевизори) са по-добри от всякакви LCD-та, TFT-та, матрици и т.н.

Защо? Да обясним.

До скоро всичките ми монитори бяха CRT и нямах никакви проблеми с тях (освен, може би, резолюциите под линукс). Като взехме LCD телевизора преди няколко години беше голям страх да минавам покрай него, да не го закача, да не го надраскам и изобщо да го пазя.
Мониторът, който е на настолния ми компютър работи безотказно повече от 5 години. Преживял е всякакви токови удари, физични удари и изпотяване. Веднъж го ударих със стотинка и отпред на кинескопа има две вдлъбнатини. Нищо му няма. Работи перфектно. Какво щеше да стане ако бях цапнал някое LCD така? Стотинката щеше да мине през него.

И най-важното – върху LCD-тата не мога да размазвам калинки.

Добре, модерна технология е (в един “Млад Конструктор” от преди ’90 гледах LCD телевизор), в пъти по-леки са от CRT-тата, ама са пикливи.

Да не си помисли някой сега, че бих избрал CRT вместо LCD

RIP, Gary…

В петък си взех книжката. Най-накрая. Беше по-бързо, отколкото очаквах. Отидох, чаках ~20 минути и ми я дадоха. Разбира се, че като дойде моя ред, телефона на мацката на гишето звънна и 10 минути се разкарва напред-назад. Нищо, важното е, че ми я даде и вече мога спокойно да си бръмча из града.

От известно време записвам разни неща и се мъча да ги миксирам с Audacity, ама нещо не ми е удобно и ще се наложи да dualboot-вам с windows (на VM не става, има голямо закъснение на сигнала).
Като казах, че записвам и се сетих: направих си добър предусилвател и го опуках:) Обърнах му полюсите и интегралата видя толкова зор, разтопи цокъла. Добре че е Brother Guy, та да взема един от неговите, който излезе доста читав и прави кристални записи. По-нататък, ако нещо ми хареса, ще дойде и тук.

(Тук може да се чуе как звучи стар Балкантон 114М, прекаран през предусилвателя, който изгоря. Иглата беше чисто нова)

Сега само чакам да ми се отвори малко повече време и съм запланувал да правя нов усилвател, този път както трябва.
Намерих и схема за “устройство”, което заглушава всякакви (аналогови) радио и телевизионни сигнали.
Изрових и още много интересни неща, но едва ли скоро ще има време за тях.

Това е. Утре повече.

Та това е. Прекараха ме яко.
(не само мен, разбира се, но е доказано, че ако се случва на мен е по-гадно (Или по-добро. Зависи.))

Защо пиша това сега?
Защото.